Dimitar Biolchev

Димитър (Диме) Илиев Биолчев (Биволче) е български възрожденски общественик и търговец, участник в борбите за църковна независимост.

Роден е през 1837 година в град Прилеп в чорбаджийско семейство. Сред първите му учители са Коте Даскала, Райко Жинзифов и Кузман Шапкарев. По-късно взема участие в борбите за независима църква против гръцкото духовенство в града. В къщата му се правят срещи в опит да се отхвърли гръцкото свещеничество от града. Заедно с Методи Кусев успяват да попречат на четене на църковните служби на гръцки език. През 1868 година успява да изгони гръцкия владика Венедикт Византийски от града. През 1869 година се избира българска църковно-училищна община на която Биолчев става член.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век в съдружие с братя Робеви откупува данъци в Прилепска каза.

Убит е на 9 януари 1894 година, вероятно от сърбомани. Баща е на Боян Биолчев.

Никола Еничерев в спомените си го нарича „прилепския ментор“, пише за благия му характер и образцовата му търговска отчетност. Отбелязва съвместната му дейност с Методи Кусев, с когото чудесно се допълват и така постигат големи резултати.

Външността му описва така: „момъкъ 27–28 годишна възрасть, високъ на ръстъ, глава длъгнеста, чело плоско горѣ – широко, носъ правъ и дългъ, очи виняви, лицето му бѣ мургаво, та баща му бѣ му турилъ прѣзимето биволче. Изобщо той бѣше прѣдставителна и внушителна фигура. По него и цѣлата фамилия се нарича Биволчеви“. За характера му пише: „Неговитѣ тефтери, търговскитѣ му писма, записи и пр. служеха за подражение на цѣлата прилѣпска чаршия. <...> По характеръ Биволче бѣ тихъ, съ всѣкого се отнасяше благо. Обръщаше се къмъ хората всѣкога съ думитѣ: брате, стрико, тетко. Прѣзъ тринадесеть годишното ми живѣяне въ Прилѣпъ, азъ не го видѣхъ ни единъ пѫть да се разсърди, да се възпали или да заплаче. Всѣкога говорѣше тихо и размислено“.

Никола Еничерев отбелязва обществената значимост на дейността на Биолчев и Кусев: „Диме Биволче и Тоде Кусевъ единъ други се допълняха, та правѣха едно цѣло.<...>съ голи рѫцѣ сполучиха да смажатъ влашката гордость, да изтъргнатъ отъ рѫцѣтѣ на власитѣ и училища, и черква и да поставятъ съотечественицитѣ си на оная нравствена висота, на която се намиратъ и днесъ. Тѣхната честность, тѣхната умѣлость и тактъ, тѣхнитѣ практически съвѣти бѣха имъ привлѣкли любовьта на цѣлата околия и всички съ довѣреность вървѣха подиръ тѣхъ.